Съботна история.

  Знаете ли кой е най хубавия час от обедното време? Това е онзи момент където, да именно "където", измежду туловищата и сенките на софийските сгради намирате градинка, заставате пред входа на зеленото петно и поглеждате към слънцето. Топличко едно такова, блести, мрежи очите ви.. Тежкият лаптоп спира да натиска пълния с бележки от банкомата портфейл и чак тогава забелязвате, че сте със зимни обувки.. 

  В периферията на зрителното ми поле имаше още някой. И той така, като мен, мереше джаул по джаул пролетната топлина и пет пари не даваше за света. Бръсната глава, тъмни очила, около един и осемдесет и вероятно, около осемдесет килограма. Тъмно сравнително скъпо, миналогодишна мода яке, синьо бели дънки и практични сиви чепици, лаптоп на лявото рамо.

 - Какво има? - кимна ми.
 - Нищо. - казах аз.
 - Отбелязах "униформата". - и на свой ред кимнах към него.

Неочаквано човека се усмихна и отвърна;

 - Да, "градски отпуск", час и тридесет минути.
 - И аз така, малко лична работа да свърша ама това слънце..
 - Банката ли? - попита той.
 - Да. И вие ли? - на свой ред попитах.
 - Чакам пенсионерите.. Края на месеца е, отбраняват клона като бузлуджански конгрес!

  Разхилих се, метафората беше точна. Зад нас беше зелено бял клон към които всъщност се бях запътил. Офиса които бях наел беше малко по-надолу и дълго се колебах дали да дойда с мотоциклета или пеш. Точно в тая част на града нямаше метро, от друга страна.. бяха само три преки ама пък бързах..

 - Ще се пробвам с "опълчението". - казах и се обърнах към входа. Слънчевото преживяване беше още там но трябваше да вървя. Имах работа за целия Китай само дето Китай не знаеше, така че наистина имах работа.

 - Да.. - каза Данчо, както щях да науча малко по-късно и заби фаса с небрежно цъкване на пръстите в кошчето до входа.
 - Абе, мога ли да те помоля? - попита той: - Би ли ми запазил ред? Трябва да се обадя а вътре не е удобно..
 - Естествено! - отвърнах и влязох.

  След около час, час и нещо и три или четири размени, Данчо остави лаптопа си до моя на стола и отново излезе за фас. Остави и папката си до моята на същия стол. Две възрастни дами се отказаха и сега бе мой ред. Подадох документите на момичето. Тя ги разгърна, погледна ме въпросително, после поглeднa и в папката:

  - А, да! - възкликна и започна да трака по клавишите. След малко попита;
 - Какво ще правим, господине?
 - Ще внасяме по разплащателната сметка. Седемстотин лева. Ето.. - момичето кимна;
 - Да ги преброим.
 - След това, бихте ли разпечатали наличноста по спестовната компонента на същата сметка, моля?
 - Разбира се. - потвърди девойката.

  Още няколко делови изречения и посещението ми приключи с пожелания за приятен ден. Кимнах на Данчо, които вече стоеше зад мен ухилен, грабнах разпечатката и хукнах навън. Бяха изминали повече от три часа а Китай все така нехаеше.

  На следващата сутрин, някъде в три, пред телевизора с премръзнали крака и изтръпнала глава, може и обратното, все тая, се събудих. Когато същата нощ се довлякох, скъсан от работа, в наетото апартаментче, хапнах студена пържола направо от хладилника. С ябълка. Какво, защо не, после просто седнах да се поразсея.. Нещо не ми даваше мира, но очевидно бях заспал, докато спомена за листчето от банката, не ме пробуди. Бях го тикнал в джоба на якето си почти тичешком..

  Написан на ръка телефон беше първото нещо което видях. Дамски почерк? Не знам, но със сигурност се намираше върху справката за която помолих вчера. Предположих че това е надраскан лист, случайно попаднал в принтера, макар че версията - "послание на симпатията", заради момичето разбира се, също щръкна.. После обърнах хартийката. Няколко секунди тършувах из датите и номерата докато съзра сума. Да! Това беше! Завършваше на "лева" но не бях сигурен какво да правя с нулите в края.. 

  Много бързо си спомних момчето с което се редувахме, той за фас, аз за чист въздух. Спомних си папката поставена до моята и колко бързо грабнах документите. Спомних си също така, че девойчето не поиска лична карта, като след като отвори подадената от мен папка, просто започна да трака по клавишите. Спомних си, че Данчо дойде по-късно, когато аз вече бях приключил. 

  Дълго време блях из квартирата шляпайки насам, натам с всевъзможни теории и как те да бъдат проверени. Чудех се, кого да помоля за помощ, дискретно разбира се. Накрая просто взех чантата си и миг преди да дръпна ципа.. знаех. Папката съдържаше нечии други документи но от личната карта греех аз. Порових още макар да осъзнавах, че е невъзпитано (на кой му пука всъщност) и открих телефон и адрес. Изкушаващо бе да продължа, тоест.. това щеше да е първия договор, които наистина щях да прочета от край до край, все пак реших, че утре ще ми е по-лесно да гледам човека в очите ако не го правя. И през цялото време, аз, кьопаво заснет, не спирах да се кокоря от документите на някой си Данчо Петин. П е т и н!  Че  и  Д а н ч о, не Йордан! По - хамаво име няма ли? Всъщност видях човека, на практика освен бръснатата глава, дънките и преметното на рамо лаптопче, нямахме друго общо.

  Събрах хартиите обратно в папаката без картата на хм.. Петин! Подравних я по края на масата и щракнах с нокът облото крайче на моята успоредно до нея. И знаете ли? За втори път през този час, бях абсолютно уверен! Двете снимки не просто бяха еднакви! Те бяха идентични! Аз и тоя Петин(!) имахме едно и също лице - моето! Добре де, за кого тогава е телефона на гърба на бележката? Пак ли за Петин?

  Беше ясно, че с името и с тая история нещо (да бе, нещо(!) ..пълна каша!) не беше наред. Кой по дяволите носи такова име с чужда физиономия? Освен това допуска това да попадне нейде? Грешка? Хубаво ама грешките вече са две. С това, че документи ми са у Петин а той още не ме е потърсил, грешките стават три, с това, че аз още се бавя - четири! О, да! Телефонният номер - добавя още една! Пет!

  

  Пет или шест, Петин или друг с шантаво име, цялата тая  каша ще почака до сутринта. Стори ми се разумно, да дам почивка на и така безпомощната, и на всичкото отгоре издръвнялата като войнишка пета, кратуна в кревата.

                                                         -----------------------------------

 Негово превъзходителство тъй наречения - патърн.. или по - простичко казано, модел на поведение, в нашият случай. Та, патърнът(!) или моделът на поведение който съзнанието ви открива е всичко от което имате нужда за да проследите и откриете корените, мотивите и задачата на нещо, на някой, който извършва някакви действия, видими за вас по някакъв начин.

Липсата на видимост, по - точно преднамерената липса на видимост също, е част някакво поведение, следователно, също е част от модел.. които би могъл да бъде видян. Единственото валидно ограничение което този начин на проследяване би могъл да достигне е.. комплексноста, тоест, лимитът е - степен на сложност и, или обем, която не може да бъде обхваната по такъв начин, че да бъде обобщена в смислен резултат в контекста на наблюдението и задачата ви. Разбира се, трябва да се има предвид, че и най - сложният и, или обемен патърн би могъл да бъде дискретизиран в подходящ за възприятие формат така че, единственното реално ограничние е времето ви. Колко бързо желаете да получите резултат. А в този случай, той вече беше на лице. Ясен и четим без затрудниения, абсолютно еднопосочен, консистентен резултат. Интересна е категоричноста му,  която всъщност определи срока, като направи потвържденията - излишни.

                                                         -----------------------------------

  Даян ми се усмихна. Всъшност ми се ухили до уши, с тая нейна безкрайна и искренна усмивка,

с която си намери работа при мен. Беше отворила вратата с широк жест и след усмивката, погледна към коридора. Мндам, Даян всъщност беше Диана но винаги се представяше така и чак когато сключвахме договор, научих истинското и име. Не ми беше секретарка. Беше нещо като сътрудник.. 

        - Заповядайте! :подкани тя, все още невидимия за мен гост.

        - Искате ли кафе, чай? Вода? : попита съвсем профеционално, като прибра стъпалцата си едно към друго и изопна и без това правия си гръбнак.

 

  Не зная защо но очаквах да влезе дама, очаквах да чуя дамски обувки обаче в стаята, офиса де, нахлу странно широк човек, с шарапатести стъпала, които съвсем неуместно пребиваваха в мокасини. С тежко дишане и присръбване на слюнка той отметна дългото черното  палто, сетре или каквото беше това голямо, тъмно парче плат и ми подаде сякаш не негова, но все пак някаква.. ръка за ръкостискане.

    

    - Как е? : попита човека. 

    - Нормално.. ;отврънах аз.

    -  Как да бъда полезен? :попитах на свой ред.

    - Ами как, как.. 

    - Момиче, я дай оня стол бе, моля те! Да той! Да!

    - Водичка ще взема и едно кафенце! Да! Благодаря! Да!

    Каза тоя индивид и се тръшна върху подадения стол с все така протегната към мен ръка. Не и обърнах внимание. Дочаках човека да се настани и най - накрая да ме погледне. Ууура!! Имаме айконтакт или ойконтакт или каквото вие искате но, го имаме и самоотвержено заотбранявах сплесканото си его:

    - Как е кафето? Захар? рекох аз в едно със солидна доза безплатен за сега саркaзъм.

    - Кафето, погледна ме той, не струва.. Със или без захар, все тая. Не е важно!

  - Друго.. Не ми пука какво мислиш за мен, стига да си свършиш работата. Разбираш ли приятелче? Рече тоя и пренесе масата си от лявото на дясното коляно, като подпря длан върху него а после обхвана брадичката си с другата ръка и се вторачи в мен.

    

    

                                                         -----------------------------------

    

    

    

    

 

Не.

  Оная смес от блърнати усещания  - вечност, преди точното време да насече на секунди върдалящата се просъница, тях да навърже в снопите на минутите и всичко това да лумне върху кладата на проклетата аларма, която вече пета минута нямаше кой да спре..

  Всичко изчезна, без ръката която опипваше шкафчето до главата ми. Търсеше нещо, събори някакви хартийки, повлече списанието заедно с каренцето на жена ми на пода, поспря, после задърпа чекмеджето и се перна в таблата..

  Какво щях да казвам? А да, тихо е! Непривично за моят дом. Бях озадачен и докато разтривах удареното, осъзнах все по-ясно; утрините тук са нещо като армейски сбор за безпощадна рота чайници и кафеварки, комбайни за нектар и всякакви други приспособления, които жена ми, разкомандваше чевръсто и по назначение - всяка следа от сън и сънливост да бъде преследвана и премахната. Често Равел или Монсерат и Фреди биваха употребявани от децата като най-обикновена звукова диверсия, докато майка им не ги пратеше с последно предупреждение - чаша кафе..

  Мираж. Втренчен в екранчето си дадох сметка как избледнява. Командване нямaше. Все пак по навик и все по - напрегнато очаквах някакъв знак, шум, звук, казанчето? Вместо това дойде лъч светлина, често титулован "прозрение" и озари, разбирай - фрасна със светло петно прахуляка в непроветрената още мрачна стая на съзнанието ми.

  Възможно ли е? Преди години в едно горещо лято, толкова горещо, като че слънцето беше отпрало бетонния капак на града и зазяпано по хората, не забелязваше маранята над мекия асфалт и извитото кресчендо на климатиците. Та тогава, всред месеците денонощна работа и фалшивото усещане за значимост, след един телефонен разговор, за първи път ме събуди същата тишина но оня лъч в оная стая, отбелязан малко по-горе, тогава донесе облекчение.

                                                                             ---

  Маратонки, шапка. Минус пет е. Мога и без ръкавици. Айде, марш навън момко!

                                                                             ---

  Ръцете говорят повече от всичко. По тях можеш да прочетеш, можеш да намериш а може и да изгубиш притежателя им, си мислех докато друсках ключовете си в темпо..Очите лъжат, те са като рапира. Те атакуват и поразяват или отбраняват ако владееш техниките на това красиво оръжие. А ръцете са искрени като тийнейджърски лексикон в сейф. Тези, които тя криеше зад гърба си, бяха малки и много чевръсти. Белязани с дълбоки резки и черно в тях, ожулени и напукани. На двадесет.
   Тогава, малко след изгрева на тъй наречената демокрация имах офис над едно приятно кафене чиято собственичка сервираше поръчките ни горе и се смееше на Оби, геройчето от "Света на Оби" от сърце.. Всеки път, приготвяше кафето ми много бързо, правеше така, че да видя колко слага, после се усмихваше и аз не усещах, как чашата се отзоваваше пред мен. Често не посягаше за сметката, след време разбрах защо.

                                                                              ---

  Механичния глас на апликацията съобщи " One kilometer то.." точно когато човека, които върви не как да е, изскочи иззад завоя с щръкналите си навън колене, с многозначителния си поглед, с толкова много подготовка преди и след всяка крачка, че погубваше крачките си в  излишни движения. Дълго след всяко разминаване, когато се случеше естествено, се чудех, как са нарича това. Днес се досетих - маниерничене. В гората? Може би и тук не беше сам.. Нищо, аз пък пестях всяко движение, макар че вече дишах равно и дълбоко и още пазех незатоплените си прасци, темпото беше добро.

                                                                              ---

  Онова проклето лято работех. Имахме заеми и аз работех. Започнахме без капитал но нямаше значение. Бяхме заедно, имах най-красивата жена и бях вдъхновен. Исках да се махна от малкия, макар и чудесен град. Бяхме амбициозни. Исках да я заведа на другия край на света и да я видя щастлива, усмихната и още по-моя. Исках детето ми да види свят, да се изучи в чужбина и да има избор.. Имах приятели. Помогнаха. Помогнаха много.

                                                                              ---

  Обожавах нейните неделни утрини. В тях, всяко чайниче и лъжичка, всяка палачинка и черешка ако щете всяка прашинка захар.. имаха точно място и в тоя ред имаше отредено място за всеки аромат, за всяка нотка топлота, за всяка октава солчица или сминдух.. Палачинките бяха просто Рахманинов. Сладкото от ягоди - Арам Хачатурян. Бухтите? О, да! Бухтите бяха ураган и буря! 

Абе голямо хапване падаше.. 

Аз не съм добър.

  Всеобхватният позитивизъм е болест. Добротата.. тази така всеобщо пропагандирана, пардонна и необятна доброта всъщност е един от най-опасните вируси, готов да проникне във вашето съзнание. Във вашия ден и час, във вашите секунди пребиваване тъдява.. Бъди какъв? О, да! Бъди добър! Ти си добър! Не забравяй да бъдеш.. добър!

  Посочват те и трясват на челото ти печат с химическо мастило - "ДОБЪР" и понеже ти вярваш, че си добър и всъщност наистина си добър, така си обучен, гордо тръгваш напред и нито един път не се извръщаш назад. Да си добър означава да приемаш нищетата, да се подчиняваш, да приемаш причиненото страдание с готовност и без реакция. Даже с усмивка, даже гордо, даже.. някак това те издига пред теб самия, като те прави все по-силен, все по- издържлив, все по.. какво?! Да. Все по-добър! Ти приемаш следващия удар, нали си добър и силен, а следващият удар е..  но пък ти вече си кален. И отново удар, и пак, и пак..

  От блъскането и от ударите залиташ и неволно настъпваш човек. Той, човекът се отдръпва и тогава някъде иззад бесния ти зографисан по склоновете на всеки фиорд мозъчна кора стремеж да си добър и да се извиниш веднага се прокрадва като диверсант една недобра мисъл. Ето, до мен се освободи място. Аз мога да го заема! Даже понечваш, повдигаш крак за стъпка, но в този момент цялата оня доброта, добринка, добриничка или каквото е там се опълчва и с твоя глас изрича:

        - О, не! Къде остана добрината ти!? Не бива така! Не е добра тази постъпка!

И тогава друг стъпва на това място, втренчва се в теб сърдито защото си понечил към мястото! Твое било? Как така нямаш къде да стъпиш? Че той какво да направи?! Видял е свободно място, заел го е. Оправяй се както искаш. Нали си добър?!

 Накрая след часове в компанията на някакво разюздано въображение, може би твоето, след като си разиграл хиляда и един, и два, три.. възмжони разговора с непознатия, заключаваш:

       - Какво толкова, ти нали си добър? - а оня стъпва и с другия крак на завоювана територия, поглежда твърдо и заявява:

       - Да! По-добър от теб! Съветвам те да се усъвършенстваш! Бъди добър!

  И тук, точно в този момент, настъпи онова на което повечето хора а и тук там из някакви важни, дебели книги наричат - прозрение.. Прозрях! Да! И с цялата си пъргавина, маса и тежест, приех предизвикателството! Да, да! Правлно е написано и вие правилно разбирате! С всичка сила, отново стъпих на мястото си така, сякаш там няма нито един чужд крак..

  Изобщо не съм добър, отбелязах вече някъде по-горе..    

  Мерси!

Грънци..

Войната между въображението и здравия разум все някога ще приключи до тогава обаче, не искам фантазията ми да разполага с всички опции, когато избирам ризата си, например. По същият начин не бих искал здравомислие.. когато сънувам.

Face the Book

Събират данни за нас.

Събират данни за нас в мрежата! Дали всъщност Facebook, нещо което ние изписваме с главна буква, не е: Face the Book of your sаcred wishes that never happens? Ние публикуваме там снимки от моментите в които, бихме искали преживяното да е съкровено и съществувало истинското щастие. Ние търсим още свидетели на това събитие, за да докажем, че то се е състояло и защото съпреживяването има силата да мултиплицира у самите нас усещането, че това е било. Че изобщо сме, и ни има, и то щастливи! Ние добиваме положителни оценки в индустриални количества от вдигнато нагоре пръстче! Ние приемаме усмивка която всъщност представлява жълто кръгче с две точки и черна крива линия. Ние никога не сме виждали хората чиято преценка припознаваме. Непознавайки мотивите им допускаме жълто петънце да потвърждава или отрича битието ни..

В името на същото това битие, би трябвало да възникнат поне още два въпроса. Нима вашият живот се състои само от "щастливи" моменти? Дали? А наистина ли мислите, че някой инвестира милиарди в период от петнадесет години за да създаде нещо, чието предназначение е да ви служи? На вас, на тези които за цял един живот са добили къща, две коли и единственото възможно образование за поколението? И на двата въпроса ще отговоря вместо вас, защото вероятно се колебаете, кой отговор ще донесе още един лайк..

И така, вие не сте бот които на всяко повикване отговаря "Щаслтив съм" защото не сте повреден, нали? Вие не сте чувал които изтупват докато неистово крещите "О да, аз съм щастлив" защото ако не го правите даже няма ви тупат. Ще ви захвърлят. Вие дори не се опитвате да постигнете наивния модел на шекеросания парад  на най-щастливите, за които ви информират от същото място от където извират кръгчетата, усмивчиците и пръстчетата! Не, нали? Ако приемем, че вашето ежедневие е книга, то в нея съществуват много пасажи, цели глави и може би цели томове които не описват величави събития. (hah! ne moje da bude.. siktir fe) Но вие имате любознателността да продължите да разгръщате страниците без, да пропускате нито едно изречение. Съвсем, съвсем ежедневие.. и някак съвсем по човешки(!) търсите малкото ценно мънисто в несъвсемщаслтивотосиднес.

Сега, с изпитателен поглед вперен във вас и старателно изобразена придричива гримаса на лицето си трябва да призная, че и аз ви подведох. (are fe smesHnik) Да, точно така. Ще съхраня за себе си отговора на втория въпрос. Все пак, ще отбележа, че погледнато в сбит времеви порядък, развитието на информационните технологии е като ярка експлозия. То е, като смяна на епохата. Нещо като великата индустриална революция през 18/19ти век в Англия. Тогава впрегнали парата, въглищата и телефона (moje da ne vaqrvate no predi neshtoto - telefon, imalo krygche s decet dupki vmesto displei) като по някое време разпрегнали куриерите, добичетата и хората, естествено в името на тяхното добруване! Апотеоза на тази същата революция е съвременната автоматизация на... контролът.


Abe, da ste karali kola sys zavyrzani ochi naposledyk? 

За едно кафе..

 

  Днес реших да спестя малко мобилна дата, както казва синът ми на интернет достъпа през телефон и да инсталирам Unreal за сметка на едно кафене с WiFi. Това е много популярно място под апартамента където живея.

   Като казвам "под" , всъщност имам предвид 15 минути пеши ход, което само по себе си е приятна разходка, макар че района не се слави с благородна гледка. Е, спестих ходенето и таксито ме достави на планираното място където любезна девойка след пет минутен разпит изтръгна от мен какво, в какво, колко и как ще пия кафе. Накрая ме довърши с въпроса, как се казвам! Телефон? Не, не искала, затова пък написа името ми на чаша. Така не се обърквали напитките при издаването на шубера! Аха - проза делова.. Но пък всички гости, облагородени от това, толкова подредено внимание се заслушахме в парната симфония на кафе машините! Те запъшкаха и зашъшкаха размирисвайки въздуха на много гореща вода, на много хубаво кафе, на.. добре де, на малко карамел и на чевръсто движещите се момичета със сигурност, също ухаещи на кафе!

   - Заповядайте! - каза една от девойките и подаде напитка на човека преди мен.

   А аз, ще си призная, бях зает. Зяпах мадамата зад мен. Изключително стройна с черна, чуплива коса. Красиви, фини черти и странно начумерени, дълбоки, черни очи. Сякаш ми казваше нещо или поне на мен така ми се искаше, макар тя просто да разговаряше с приятелката си. Може би начумереното и беше заради вниманието ми? Бранеше се. Добре де, погледнах момичето зад кафе машината но и тя не ми обърна внимание. Беше заета - хранеше звяра! Хвърляше шепи кафяни зърна право в ненаситното му гърло, а той гръмовно изригваше доза след доза, пяна, мляко и щастие. Айде сега! Чак пък толкова! Просто, правеха добро кафе..

   Не знам защо, погледнах човека пред мен. Беше мръднал до масичката със захар и ровеше из хартиена чаша на която, о чудо, киснеше моето име. Добре, все пак реших да проверя какво е следващото кафе. Любезно допуснах, че може да сме съименници с еднакви кафета макар да беше видно, следващото не беше лате, не беше средно и не беше мое.

   - Извинете, това кафе ваше ли е? - човека се обърна без да прекъсва обработката на чашата.

   - Това ми подадоха! - не ме погледна.

   - На чашата не пише вашето име! Каква е вероятността кафето вътре също да не е ваше?

    Тогава момчето, както се оказа след бегъл оглед, се втренчи в мен и оповести през зъби, че това какво пишело на чашата нямало никакво значение, той не мислел, че е сбъркал. Това му подали, това взел..

   Помислих си, опасно е, човек да поема толкова доверчиво, всичко подадено му. Някак нехигиенично е! И конфузно може да се получи но.. премълчах. Името можело да е на дъното на чашата, той какво можел да направи. Тирадата беше дълга а аз наистина бях изненадан! "Оприказвай орталъка" е популярен подход но прилагането му, за едно кафе беше несъстоятелно, защото погубената енергия и емоция скоро нямаше да се възстановят а мизата беше смешна. Очевидно съм показал отношението си защото след крехък интелектуален проблясък в очите, човечеца зави към левия бряг и обвини момичетата зад щанда. Станало объркване. Не приех посоката. Девойките си бяха свършили работата. Кафе имаше, имаше и име на чашата. Дори да са объркали човека от опашката, напитката имаше етикет.

   Човека наистина беше обигран. Аз зная как натискам. Той помръдваше но после връщаше атаката макар и все по-вяло повтаряйки, че нямало значение какво пише.. Реших да прекратя разговора, посочих че живеем в свят където писаното слово, да, има значение и му пожелах хубав ден. Уви безуспешно! Продължи да сипе приказки и се наложи да повторя по - категорично пожеланието си. Повярвайте ми и първия път не звучеше добронамерено, нито аз изглеждах добронамерен макар някъде там да произнесох думата “добър”.

   Момчето накрая отстъпи, но в гръб заяви, че аргументите ми не били ”..еди си какво..” Отминах. Взех прясно приготвената си напитка, девойките се бяха постарали и се разположих на удобна маса с вю към вътрешноста на мола.

   Замислих се! Този човек със същия комфорт, без задръжки, би употребил вашата банкова карта, с вашето име върху нея. Този човек ще вземе всеки нотариален акт и все така удобно ще го използва по същият начин, по които бъркаше захарта в кафето ми. Този човек е опасен. Не, не! Не съм убеден, че разбирате защо. Нека ви кажа! Опасноста произтича не чак в такава степен от факта, че е овладял някаква вербална техника. Не.. Опасноста се получава заради това, че си позволява да я прилага за да добие - кафе!

   Това, е нещо като да дойдеш с танк за невърнато ресто от будката за вестници. Няма да има кой да ти го подаде след като пушилека от падналото село се слегне..

   А кафенето си остава супер приятно.

Не може..

   Седиш си и не вярваш, не бе! Не! НЕ!

  Не може "крехък врат(!) на скара" да е като армиран от баша на майсторите кофражисти с жили и хрущял. Настръхнах! Нали знаете как вилицата скррръЦва по глечта на чинията? Това породи странната но примамлива на първо четене идея, да повикам сапьори на помощ. Въображението ми веднага произведе пРажола на конци и трески а сред трясъка, опушен, виновно гледащ готвач. Цивилизовано реших да разпределя енергията на взрива във времето. Сиреч, продължих да търкам по месото.. Охамавялото ми въображение обаче тутакси лумна първобитни пламъци, нали търкам интензивно, редом с тоя виновно гледащ, сега пък услужливо съоръжен с пожарогасител, готвач.. Ножа каза щрак. Вилицата скръц. Пражолата жизнено подскочи в две противоположни посоки едновременно, съвсем по Нютон и притеснено провисна, пак по Нютон, от чинийчичката. Отпуснах се! Удовлетворението плисна по тялото ми хипоталамусна тръпка която се разподскача от прешлен на прешлен и през бъбреците, слезе на педя под пъпа и оправда с кармична предвидливост дватА номера по-големи дънки от времето на дебелия ми период, нахлузени днес.

   - Наред ли е всичко? Бидох осветлен от мегаватова усмивка и кръшноханшно снабден с "книгата" от сервитьорката. За протокола, "книгата" е дегизирана кутийка за бакшиши.

   В това време готвача проверяваше пожарогасителя. Разглеждаше струйника отблизо и стискаше ръчката. Чаках момента в който въображението ми ще махне пломбата..

   Нютон, подпрян на касата, все хващаше ябълката. Следователно, преди това я подхвърляше нагоре обаче гравитацията му, му я връщаше като вярно куче пръчката на господаря си, и някак заедно с това пиеше кафе..

   НЕ! Не! Не бе, не, не вярваш и си седиш..