Днес реших да спестя малко мобилна дата, както казва синът ми на интернет достъпа през телефон и да инсталирам Unreal за сметка на едно кафене с WiFi. Това е много популярно място под апартамента където живея.
Като казвам "под" , всъщност имам предвид 15 минути пеши ход, което само по себе си е приятна разходка, макар че района не се слави с благородна гледка. Е, спестих ходенето и таксито ме достави на планираното място където любезна девойка след пет минутен разпит изтръгна от мен какво, в какво, колко и как ще пия кафе. Накрая ме довърши с въпроса, как се казвам! Телефон? Не, не искала, затова пък написа името ми на чаша. Така не се обърквали напитките при издаването на шубера! Аха - проза делова.. Но пък всички гости, облагородени от това, толкова подредено внимание се заслушахме в парната симфония на кафе машините! Те запъшкаха и зашъшкаха размирисвайки въздуха на много гореща вода, на много хубаво кафе, на.. добре де, на малко карамел и на чевръсто движещите се момичета със сигурност, също ухаещи на кафе!
- Заповядайте! - каза една от девойките и подаде напитка на човека преди мен.
А аз, ще си призная, бях зает. Зяпах мадамата зад мен. Изключително стройна с черна, чуплива коса. Красиви, фини черти и странно начумерени, дълбоки, черни очи. Сякаш ми казваше нещо или поне на мен така ми се искаше, макар тя просто да разговаряше с приятелката си. Може би начумереното и беше заради вниманието ми? Бранеше се. Добре де, погледнах момичето зад кафе машината но и тя не ми обърна внимание. Беше заета - хранеше звяра! Хвърляше шепи кафяни зърна право в ненаситното му гърло, а той гръмовно изригваше доза след доза, пяна, мляко и щастие. Айде сега! Чак пък толкова! Просто, правеха добро кафе..
Не знам защо, погледнах човека пред мен. Беше мръднал до масичката със захар и ровеше из хартиена чаша на която, о чудо, киснеше моето име. Добре, все пак реших да проверя какво е следващото кафе. Любезно допуснах, че може да сме съименници с еднакви кафета макар да беше видно, следващото не беше лате, не беше средно и не беше мое.
- Извинете, това кафе ваше ли е? - човека се обърна без да прекъсва обработката на чашата.
- Това ми подадоха! - не ме погледна.
- На чашата не пише вашето име! Каква е вероятността кафето вътре също да не е ваше?
Тогава момчето, както се оказа след бегъл оглед, се втренчи в мен и оповести през зъби, че това какво пишело на чашата нямало никакво значение, той не мислел, че е сбъркал. Това му подали, това взел..
Помислих си, опасно е, човек да поема толкова доверчиво, всичко подадено му. Някак нехигиенично е! И конфузно може да се получи но.. премълчах. Името можело да е на дъното на чашата, той какво можел да направи. Тирадата беше дълга а аз наистина бях изненадан! "Оприказвай орталъка" е популярен подход но прилагането му, за едно кафе беше несъстоятелно, защото погубената енергия и емоция скоро нямаше да се възстановят а мизата беше смешна. Очевидно съм показал отношението си защото след крехък интелектуален проблясък в очите, човечеца зави към левия бряг и обвини момичетата зад щанда. Станало объркване. Не приех посоката. Девойките си бяха свършили работата. Кафе имаше, имаше и име на чашата. Дори да са объркали човека от опашката, напитката имаше етикет.
Човека наистина беше обигран. Аз зная как натискам. Той помръдваше но после връщаше атаката макар и все по-вяло повтаряйки, че нямало значение какво пише.. Реших да прекратя разговора, посочих че живеем в свят където писаното слово, да, има значение и му пожелах хубав ден. Уви безуспешно! Продължи да сипе приказки и се наложи да повторя по - категорично пожеланието си. Повярвайте ми и първия път не звучеше добронамерено, нито аз изглеждах добронамерен макар някъде там да произнесох думата “добър”.
Момчето накрая отстъпи, но в гръб заяви, че аргументите ми не били ”..еди си какво..” Отминах. Взех прясно приготвената си напитка, девойките се бяха постарали и се разположих на удобна маса с вю към вътрешноста на мола.
Замислих се! Този човек със същия комфорт, без задръжки, би употребил вашата банкова карта, с вашето име върху нея. Този човек ще вземе всеки нотариален акт и все така удобно ще го използва по същият начин, по които бъркаше захарта в кафето ми. Този човек е опасен. Не, не! Не съм убеден, че разбирате защо. Нека ви кажа! Опасноста произтича не чак в такава степен от факта, че е овладял някаква вербална техника. Не.. Опасноста се получава заради това, че си позволява да я прилага за да добие - кафе!
Това, е нещо като да дойдеш с танк за невърнато ресто от будката за вестници. Няма да има кой да ти го подаде след като пушилека от срутеното село се слегне..
А кафенето си остава супер приятно.
