Знаете ли кой е най хубавия час от обедното време? Това е онзи момент където, да именно "където", измежду туловищата и сенките на софийските сгради намирате градинка, заставате пред входа на зеленото петно и поглеждате към слънцето. Топличко едно такова, блести, мрежи очите ви.. Тежкият лаптоп спира да натиска пълния с бележки от банкомата портфейл и чак тогава забелязвате, че сте със зимни обувки..
В периферията на зрителното ми поле имаше още някой. И той така, като мен, мереше джаул по джаул пролетната топлина и пет пари не даваше за света. Бръсната глава, тъмни очила, около един и осемдесет и вероятно, около осемдесет килограма. Тъмно сравнително скъпо, миналогодишна мода яке, синьо бели дънки и практични сиви чепици, лаптоп на лявото рамо.
- Какво има? - кимна ми.
- Нищо. - казах аз.
- Отбелязах "униформата". - и на свой ред кимнах към него.
Неочаквано човека се усмихна и отвърна;
- Да, "градски отпуск", час и тридесет минути.
- И аз така, малко лична работа да свърша ама това слънце..
- Банката ли? - попита той.
- Да. И вие ли? - на свой ред попитах.
- Чакам пенсионерите.. Края на месеца е, отбраняват клона като бузлуджански конгрес!
Разхилих се, метафората беше точна. Зад нас беше зелено бял клон към които всъщност се бях запътил. Офиса които бях наел беше малко по-надолу и дълго се колебах дали да дойда с мотоциклета или пеш. Точно в тая част на града нямаше метро, от друга страна.. бяха само три преки ама пък бързах..
- Ще се пробвам с "опълчението". - казах и се обърнах към входа. Слънчевото преживяване беше още там но трябваше да вървя. Имах работа за целия Китай само дето Китай не знаеше, така че наистина имах работа.
- Да.. - каза Данчо, както щях да науча малко по-късно и заби фаса с небрежно цъкване на пръстите в кошчето до входа.
- Абе, мога ли да те помоля? - попита той: - Би ли ми запазил ред? Трябва да се обадя а вътре не е удобно..
- Естествено! - отвърнах и влязох.
След около час, час и нещо и три или четири размени, Данчо остави лаптопа си до моя на стола и отново излезе за фас. Остави и папката си до моята на същия стол. Две възрастни дами се отказаха и сега бе мой ред. Подадох документите на момичето. Тя ги разгърна, погледна ме въпросително, после поглeднa и в папката:
- А, да! - възкликна и започна да трака по клавишите. След малко попита;
- Какво ще правим, господине?
- Ще внасяме по разплащателната сметка. Седемстотин лева. Ето.. - момичето кимна;
- Да ги преброим.
- След това, бихте ли разпечатали наличноста по спестовната компонента на същата сметка, моля?
- Разбира се. - потвърди девойката.
Още няколко делови изречения и посещението ми приключи с пожелания за приятен ден. Кимнах на Данчо, които вече стоеше зад мен ухилен, грабнах разпечатката и хукнах навън. Бяха изминали повече от три часа а Китай все така нехаеше.
На следващата сутрин, някъде в три, пред телевизора с премръзнали крака и изтръпнала глава, може и обратното, все тая, се събудих. Когато същата нощ се довлякох, скъсан от работа, в наетото апартаментче, хапнах студена пържола направо от хладилника. С ябълка. Какво, защо не, после просто седнах да се поразсея.. Нещо не ми даваше мира, но очевидно бях заспал, докато спомена за листчето от банката, не ме пробуди. Бях го тикнал в джоба на якето си почти тичешком..
В периферията на зрителното ми поле имаше още някой. И той така, като мен, мереше джаул по джаул пролетната топлина и пет пари не даваше за света. Бръсната глава, тъмни очила, около един и осемдесет и вероятно, около осемдесет килограма. Тъмно сравнително скъпо, миналогодишна мода яке, синьо бели дънки и практични сиви чепици, лаптоп на лявото рамо.
- Какво има? - кимна ми.
- Нищо. - казах аз.
- Отбелязах "униформата". - и на свой ред кимнах към него.
Неочаквано човека се усмихна и отвърна;
- Да, "градски отпуск", час и тридесет минути.
- И аз така, малко лична работа да свърша ама това слънце..
- Банката ли? - попита той.
- Да. И вие ли? - на свой ред попитах.
- Чакам пенсионерите.. Края на месеца е, отбраняват клона като бузлуджански конгрес!
Разхилих се, метафората беше точна. Зад нас беше зелено бял клон към които всъщност се бях запътил. Офиса които бях наел беше малко по-надолу и дълго се колебах дали да дойда с мотоциклета или пеш. Точно в тая част на града нямаше метро, от друга страна.. бяха само три преки ама пък бързах..
- Ще се пробвам с "опълчението". - казах и се обърнах към входа. Слънчевото преживяване беше още там но трябваше да вървя. Имах работа за целия Китай само дето Китай не знаеше, така че наистина имах работа.
- Да.. - каза Данчо, както щях да науча малко по-късно и заби фаса с небрежно цъкване на пръстите в кошчето до входа.
- Абе, мога ли да те помоля? - попита той: - Би ли ми запазил ред? Трябва да се обадя а вътре не е удобно..
- Естествено! - отвърнах и влязох.
След около час, час и нещо и три или четири размени, Данчо остави лаптопа си до моя на стола и отново излезе за фас. Остави и папката си до моята на същия стол. Две възрастни дами се отказаха и сега бе мой ред. Подадох документите на момичето. Тя ги разгърна, погледна ме въпросително, после поглeднa и в папката:
- А, да! - възкликна и започна да трака по клавишите. След малко попита;
- Какво ще правим, господине?
- Ще внасяме по разплащателната сметка. Седемстотин лева. Ето.. - момичето кимна;
- Да ги преброим.
- След това, бихте ли разпечатали наличноста по спестовната компонента на същата сметка, моля?
- Разбира се. - потвърди девойката.
Още няколко делови изречения и посещението ми приключи с пожелания за приятен ден. Кимнах на Данчо, които вече стоеше зад мен ухилен, грабнах разпечатката и хукнах навън. Бяха изминали повече от три часа а Китай все така нехаеше.
На следващата сутрин, някъде в три, пред телевизора с премръзнали крака и изтръпнала глава, може и обратното, все тая, се събудих. Когато същата нощ се довлякох, скъсан от работа, в наетото апартаментче, хапнах студена пържола направо от хладилника. С ябълка. Какво, защо не, после просто седнах да се поразсея.. Нещо не ми даваше мира, но очевидно бях заспал, докато спомена за листчето от банката, не ме пробуди. Бях го тикнал в джоба на якето си почти тичешком..
Написан на ръка телефон беше първото нещо което видях. Дамски почерк? Не знам, но със сигурност се намираше върху справката за която помолих вчера. Предположих че това е надраскан лист, случайно попаднал в принтера, макар че версията - "послание на симпатията", заради момичето разбира се, също щръкна.. После обърнах хартийката. Няколко секунди тършувах из датите и номерата докато съзра сума. Да! Това беше! Завършваше на "лева" но не бях сигурен какво да правя с нулите в края..
Много бързо си спомних момчето с което се редувахме, той за фас, аз за чист въздух. Спомних си папката поставена до моята и колко бързо грабнах документите. Спомних си също така, че девойчето не поиска лична карта, като след като отвори подадената от мен папка, просто започна да трака по клавишите. Спомних си, че Данчо дойде по-късно, когато аз вече бях приключил.
Дълго време блях из квартирата шляпайки насам, натам с всевъзможни теории и как те да бъдат проверени. Чудех се, кого да помоля за помощ, дискретно разбира се. Накрая просто взех чантата си и миг преди да дръпна ципа.. знаех. Папката съдържаше нечии други документи но от личната карта греех аз. Порових още макар да осъзнавах, че е невъзпитано (на кой му пука всъщност) и открих телефон и адрес. Изкушаващо бе да продължа, тоест.. това щеше да е първия договор, които наистина щях да прочета от край до край, все пак реших, че утре ще ми е по-лесно да гледам човека в очите ако не го правя. И през цялото време, аз, кьопаво заснет, не спирах да се кокоря от документите на някой си Данчо Петин. П е т и н! Че и Д а н ч о, не Йордан! По - хамаво име няма ли? Всъщност видях човека, на практика освен бръснатата глава, дънките и преметното на рамо лаптопче, нямахме друго общо.
Събрах хартиите обратно в папаката без картата на хм.. Петин! Подравних я по края на масата и щракнах с нокът облото крайче на моята успоредно до нея. И знаете ли? За втори път през този час, бях абсолютно уверен! Двете снимки не просто бяха еднакви! Те бяха идентични! Аз и тоя Петин(!) имахме едно и също лице - моето! Добре де, за кого тогава е телефона на гърба на бележката? Пак ли за Петин?
Беше ясно, че с името и с тая история нещо (да бе, нещо(!) ..пълна каша!) не беше наред. Кой по дяволите носи такова име с чужда физиономия? Освен това допуска това да попадне нейде? Грешка? Хубаво ама грешките вече са две. С това, че документи ми са у Петин а той още не ме е потърсил, грешките стават три, с това, че аз още се бавя - четири! О, да! Телефонният номер - добавя още една! Пет!
Пет или шест, Петин или друг с шантаво име, цялата тая каша ще почака до сутринта. Стори ми се разумно, да дам почивка на и така безпомощната, и на всичкото отгоре издръвнялата като войнишка пета, кратуна в кревата.
-----------------------------------
Негово превъзходителство тъй наречения - патърн.. или по - простичко казано, модел на поведение, в нашият случай. Та, патърнът(!) или моделът на поведение който съзнанието ви открива е всичко от което имате нужда за да проследите и откриете корените, мотивите и задачата на нещо, на някой, който извършва някакви действия, видими за вас по някакъв начин.
Липсата на видимост, по - точно преднамерената липса на видимост също, е част някакво поведение, следователно, също е част от модел.. които би могъл да бъде видян. Единственото валидно ограничение което този начин на проследяване би могъл да достигне е.. комплексноста, тоест, лимитът е - степен на сложност и, или обем, която не може да бъде обхваната по такъв начин, че да бъде обобщена в смислен резултат в контекста на наблюдението и задачата ви. Разбира се, трябва да се има предвид, че и най - сложният и, или обемен патърн би могъл да бъде дискретизиран в подходящ за възприятие формат така че, единственното реално ограничние е времето ви. Колко бързо желаете да получите резултат. А в този случай, той вече беше на лице. Ясен и четим без затрудниения, абсолютно еднопосочен, консистентен резултат. Интересна е категоричноста му, която всъщност определи срока, като направи потвържденията - излишни.
-----------------------------------
Даян ми се усмихна. Всъшност ми се ухили до уши, с тая нейна безкрайна и искренна усмивка,
с която си намери работа при мен. Беше отворила вратата с широк жест и след усмивката, погледна към коридора. Мндам, Даян всъщност беше Диана но винаги се представяше така и чак когато сключвахме договор, научих истинското и име. Не ми беше секретарка. Беше нещо като сътрудник..
- Заповядайте! :подкани тя, все още невидимия за мен гост.
- Искате ли кафе, чай? Вода? : попита съвсем профеционално, като прибра стъпалцата си едно към друго и изопна и без това правия си гръбнак.
Не зная защо но очаквах да влезе дама, очаквах да чуя дамски обувки обаче в стаята, офиса де, нахлу странно широк човек, с шарапатести стъпала, които съвсем неуместно пребиваваха в мокасини. С тежко дишане и присръбване на слюнка той отметна дългото черното палто, сетре или каквото беше това голямо, тъмно парче плат и ми подаде сякаш не негова, но все пак някаква.. ръка за ръкостискане.
- Как е? : попита човека.
- Нормално.. ;отврънах аз.
- Как да бъда полезен? :попитах на свой ред.
- Ами как, как..
- Момиче, я дай оня стол бе, моля те! Да той! Да!
- Водичка ще взема и едно кафенце! Да! Благодаря! Да!
Каза тоя индивид и се тръшна върху подадения стол с все така протегната към мен ръка. Не и обърнах внимание. Дочаках човека да се настани и най - накрая да ме погледне. Ууура!! Имаме айконтакт или ойконтакт или каквото вие искате но, го имаме и самоотвержено заотбранявах сплесканото си его:
- Как е кафето? Захар? рекох аз в едно със солидна доза безплатен за сега саркaзъм.
- Кафето, погледна ме той, не струва.. Със или без захар, все тая. Не е важно!
- Друго.. Не ми пука какво мислиш за мен, стига да си свършиш работата. Разбираш ли приятелче? Рече тоя и пренесе масата си от лявото на дясното коляно, като подпря длан върху него а после обхвана брадичката си с другата ръка и се вторачи в мен.
-----------------------------------
